Защо агресия?

АВТОР: ГЕОРГИ ДИМИТРОВ

 

Напоследък светът в който живеем изглежда като изпълнен с агресивни прояви. Покрай медиите, а в някои случаи и директно ставаме неволни свидетели на случаи, в които някой някъде е проявил  поведение с висока степен на обществена опасност. Тук е скорошният случай на нова стрелба в Щатите, от там предложението на Президента Тръмп да въоръжава учителите. Такива случаи не липсват и у нас и вероятно тези, на които се дава гласност са само част от цялата картина.

Когато специалистите се опитват да разберат какво се е случило с даден човек за да прояви толкова агресия често установяват, че нещо му е тежало но никой от околните не е обърнал своевременно внимание. Причините да се стигне до там са най-различни и всеки случай е индивидуален сам по себе си. При някои отключващ фактор е бил преживяването на тежко събитие, при други несъзнателната промяна на личността е ставала с години, трети са се оказали жертва на психично разстройство.

Все пак как науката обяснява подобно нахвърляне върху себеподобни? Както виждаме новините рядко пропускат да покажат такъв случай, а и едва ли има човек, който да не се сеща за такъв момент, в който се е оказвал самият той.

В работата ми с пациенти като психотерапевт и хипнотерапевт често се сблъсквам с агресивни прояви породени от различни причини, най-често от които стрес. Наистина времето, в което живеем не е спокойно. Отчасти поради обществената ситуация, отчасти поради свои индивидуални особености ние реагираме по своему на натрупаното напрежение.

 

Както знаем, неспазването на общоприетите норми и закони  влече след себе си съответни санкции и наказания. В основата на стабилността на всяка държава решаващо е не само спазването на приетите закони, а и профилактиката на бъдещи престъпления доколкото това е възможно. Много изследователски центрове, в които психолози, юристи, социолози, антрополози и други професионалисти задълбочено изучават динамиката на процеса на насилие и как върху него влияят различни фактори се занимават с изследването на агресия. Както и по отношение на много други социални феномени и тук мненията са противоположни. Според едни специалисти агресията е изначално и трайно присъща на личността. Тя в най-добрия случай бива потискана, но винаги е на път да се прояви. Според други това съвсем не е така – агресията се проявява само в критични, едва ли не оправдани моменти под влияние на външни обстоятелства. Как да разпознаваме човек с подобни намерения и какво би следвало да предприемем при среща с такъв индивид? Темата разбира се е достатъчно обширна на всички нива и още едно навлизане в нея може да обогати  допълнително нашето познание и разбиране като хора срещащи се с нея не само навън като граждани, а понякога и на работното място, както и на местата където живеем.

 

Агресията можем да разделим основно на два основни типа. Първият от тях е т. нар. „емоционална“ агресия, която задължително е придружена със силно, неовладяно чувство на гняв, страх, омраза и др. Това е типът агресия, която се проявява при преживяване на непосредствена опасност спрямо личния живот и здраве или този на близките ни. Другият тип агресия е „инструменталната“, която е свойствена само на биологичния ни вид. За съжаление хората сме единствените същества в природата, упражняващи насилие дори и в спокойно състояние, при отсъствието на непосредствена заплаха. Този вид агресия бива използван в случаите, когато насилствено се цели постигането на дадени искания. Примери за това са: нелоялната конкуренция; в спорта когато партньорите си „показват мускули” и си отправят заплашителни погледи, за да придобият емоционално превъзходство над другия или пък така наболялата тема – „тероризъм“, където група подготвени лица използват насилието като инструмент, целейки да реализират незаконни политически цели. Погрешно,обаче е схващането, че вменяването на страх в друго лице би разрешило проблема на агресора. В дългосрочен план, това никога не става така а напротив – води до нови и по-задълбочени проблеми в неговото съзнание, поведение и качество на живот.

 

Целта на закона е превенция и поправяне на насилника. И по двата типа агресия са предвидени наказания и защита спрямо тях. Текстове предоставящи такава защита има в Наказателния кодекс (НК), също така и в Закона за защита от домашно насилие (ЗЗДН) и други.Характерно за заканата например е, че е трудно доказуема, тъй като най-често  е отправена без присъствието на свидетели, а само между заканилия се и пострадалият. В практиката обаче много често жертвите на този вид престъпления предпочитат да не търсят правата си по законен ред от органите на МВР, Съд и Прокуратура поради това, че смятат доказуемостта за трудна и с това си бездействие подтикват агресорът към други жертви на престъпленията му. От друга страна той добива увереност и чувство на безнаказаност. В действителност обаче заканата се доказва чрез освидетелстване на пострадалото лице. Ролята на една съдебно психологическа експертиза, назначена в досъдебна фаза тук ще изиграе съществено значение за разкриване на обективната истина , ако в заключението си вещото лице обоснове наличието на  основателен страх в пострадалият. Следва да уточним, че не е агресивен акт когато имаме престъпление по непредпазливост, но е предвидено наказание и в този случай. И все пак какво и как може да въздейства на едно лице за да го превърне в агресор?

 

Под „агресия“ (лат. Aggression – нападение) имаме предвид съзнателно, целенасочено и мотивирано поведение от страна на субекта имащо за цел унищожаване или причиняване на каквато и да увреда (физическа, емоционална и др.) над определен обект. Тя може да бъде вербална, физическа, психична, емоционална и др. Мотивацията на човека извършващ насилие е сложна и включва комплекс от индивидуални (физически, емоционални, психологични и др.) характеристики. Когато личността трайно проявява такова поведение, вече става дума за устойчива личностна черта – агресивност. В науката са се обособили няколко теории опитващи се да обяснят как се стига до насилствено поведение. Най-популярните сред тях са:

 

  • Хромозомната теория, базирана върху синдрома на генетично заболяване на Клайнфелтер (по името на американския ендокринолог Хари Клайнфелтер, описал го през 1942 г., наричан още XYY). Ставa дума за предположението, че наличието на една Y хромозома вповече повишава вероятността индивидът да демонстрира агресивно поведение поради разстройване на физиологичния баланс водещ до увеличаване секрецията на тестостерон и адреналин. Това предизвиква по-висока възбудимост на фона на отслабени задръжни механизми. Същият ефект се получава и при употребата на психоактивни вещества, алкохол и други. Скептиците обаче не приемат, че поведението на насилните е предопределено да бъде такова за цял живот и настояват, че споменатата хромозомна аномалия е само предпоставка за наличието на рисково поведение. Сама по себе си тя не е достатъчна за неговата поява.
  • Антропометричната води своето начало от италианския психиатър и криминолог Чезаре Ломброзо (18351909 г.). Той през 1876 г. публикува своята теория съгласно която съществува връзка между физическите характеристики на хората (размери на черепа, крайници и т.н.) и това до колко те са склонни да извършват престъпления. По този начин Ломброзо поставя фокуса върху общата патология на агресора като резултат от черепни аномалии и мозъчни увреждания. Това от своя страна при наличието на подходящи условия отключва съответното насилствено поведение. В популярната за времето си книга – ”Престъпния човек” той описва схващанията си аргументирани с научни резултати от дългогодишни изследвания върху затворници – извършители на тежки престъпления срещу личността. Те в голяма степен потвърждават теорията му. Малко по-късно французинът Алфонс Берталион разработва и извежда допълнителни зависимости (норми), с помощта на които се опитва да предположи дали един човек е настоящ престъпник или пък ще стане такъв. Тази теория, подобно на хромозомната намира много противници, чиято контратеза включва аргумента, че Ломброзо е изследвал единствено хора от местата за лишаване на свобода, но не и извън. От друга страна възникват и чисто морални въпроси сред които: доколко е приемливо влиянието на социума да се поставя на по-заден план, а и доколко е редно някой да бъде определян като престъпник преди да е извършил каквото и да е.

 

Според психоаналитичната теория, чийто родоначалник е известният виенски психиатър Зигмунд Фройд (1856 – 1939 г.) човек през целия си живот още от самото раждане е в плен на двата най-дълбоки вътрешни нагона – либидонозният (ерос) и агресивният (танатос). Резултат от тяхната непрестанна борба е напрежението което за да не бъде насочвано навътре като автоагресия, индивидът насочва към околните, отнасяйки се с тях като с неодушевени вещи. Фройд променя теорията си неколкократно през годините, но твърдо запазва отношението си към агресията като към безсъзнателна, неконтролируема и движеща хората сила в тяхното ежедневие. Друг учен, споделящ тази нагласа, но по малко по-различен начин е австрийският зоопсихолог Конрад Лоренц (1903 – 1989 г.), който обособява своята т. нар. „хидравлична теза“, за която е частично прав. Тъй като човек притежава инстинкта да се бори, считал той, това служи за прогрес на билогичния вид. Обаче за разлика от животните, ние не сме успели да ограничим вътре в себе си агресията на ниво безсъзнателност, така както е при животните. Затова създаването на високоефективни технологии за производство на оръжия за изтребление е модерен бизнес. Това от своя страна като един порочен кръг води до нарастване на агресията, насилието и войната без да е налице съответният възпиращ механизъм. Така необузданата човешка агресивност крие опасност от взаимно изтребление между хората, феномен напълно непознат за света на животните.

Лоренц вярвал, че агресията се дължи на силна, акумулирана с времето възбуда. Социумът ни учи да я „маскираме“ (потискаме), но има моменти, в които самоконтролът е отслабен. Именно тогава може да се отключи т. нар. „късосъединителна реакция“, когато даден човек неочаквано за всички извършва шокиращо емоционално престъпление (включително самоубийство), а преди това е било познат като тих и контролиращ се. Агресията съгласно тази теория се отключва при болезненото чувство на фрустрация настъпващо при неочакваната поява на непреодолима преграда към удовлетворяването на дадена потребност или достигането на цел, носеща ни удоволствие. В частни случаи е възмжно да се насочи навътре, под формата на автоагресия, достигаща понякога до суициден опит. Агресивността се връща навътре, увеличавайки размерите на вътрешното саморазрушаване, изразяващо се в по-леките форми като повишена невротичност.

 

Индивидуалната теория на австрийския лекар и физиотерапевт Алфред Адлер (1870-1937 г.). Адлер първоначално също възприема идеята на своя учител – Фройд за безсъзнателния и психосексуален характер на агресията. Впоследствие обаче отдава по-голямо внимание на комплекса за непълноценност, който в социален контекст кара хората да се стремят и да демонстрират притежаването на придобивки считани за даващи сила в обществото – финанси, познанства, власт и др. Приема, че това е мъжка черта на личността и го нарича “мъжки протест”, изразявайки по този начин тенденцията към промяна и насочване към активната, мъжка роля за сметка на женската пасивна.

 

В Теорията за социалното заучаване, агресията се разглежда като заучена форма на патологично взаимодействие с околните. Според нейния основател – американския психолог Албърт Бандура (1925 – 1988 г.) тя определено не бива да се свързва с каквито и да е вродени инстинктивни пориви към насилие. По-скоро имат значение заучените и впоследствие възнаграждавани ролеви модели, на които личността някога е била свидетел. Тези модели ако са повтаряни и възнаграждавани във времето могат да се затвърдят и впоследствие се превръщат в трайна, дълбока, несъзнавана част от поведението. По този начин спокойно можем да примем, че всеки агресор всъщност е бил жертва на агресия и не е успял да възвърне баланса си. Поради това се изграждат специфични ценности, придружени с деструктивно поведение. Тук е неимоверно важна и ролята на медиите. Представянето на каквито и да са директни и индиректни насилствени актове следва да се прави отговорно, с внимателно отчитане психологичните особености на съответната група реципиенти (зрители, слушатели или читатели). С времето възприемането на определени стимули и оценъчните механизми по отношение на насилието се притъпяват т. нар. „десенсибилизация“ и прагът на емоционална чувствителност се повишава. Т.е. индивидът възприема една толерантна нагласа към агресията като средство за решаване на проблемите си, а това значително сваля прага на задръжките му. Резултатът е по – лесното прибягване към нея.

 

Всяка теория съдържа елементи, които дават по-ясно разбиране за този феномен. Възниква въпросът как да различим лице с агресивни намерения? Когато говорим за характерова черта, тези лица често имат слаб или отсъстващ емоционален контакт с другите. Те не се ангажират с преживяването на емоции и чувства от заобикалящите ги, отношението към тях е повече като към вещи. Свойствени са им психопатни черти изключващи емпатийност (състрадателност), усещане за вина и др. Когато става дума за ситуативна (емоционална) агресия нещата не са непременно толкова ясни. Ясни индикатори за разрушителни намерения могат да бъдат вербалното и /или невербално поведение (напрегнатото тяло, скованата мускулатура, стисната челюст, втренчен, немиращ поглед, промяна цвета на лицето, говорене през зъби, викане или шептене (съскане), изричане на заплахи, закани или обиди). Ако насилникът възнамерява да използва оръжие, то често пъти е държано скрито под дрехите преди да започне употребата му. Един от първите сигнали, които би следвало да привлекат вниманието на службите по сигурността на обществени места би следвало да бъде неестествено голямото (широко, дебело) облекло при непредполагащи това температури.

 

Някои предпоставки за агресивно поведение са (присъствието им не означава непременно, че човекът ще е агресивен, но от друга страна те са отчетени при почти всички високо агресивни лица):

  • Преживяване на злоупотреба или наблюдаване на моменти на насилие в детството;
  • Наличие на насилници в семейството (родители);
  • Дълбоки временни или постоянни психични проблеми;
  • Притежаване на оръжие;
  • Неовладян прием на алкохол, наркотици и други психоактивни вещества;
  • Трайно чувство на несигурност и отчаяние;
  • Наличие на акцентуации в характера и темперамента и/или личностно разстройство;
  • Липса на адекватна самооценка и самокритичност;
  • Финансови затруднения, липса на стабилна и удовлетворяваща работа.

 

В присъствието на насилници е желателно да се избягва провокацията и конфликта, контактът с такива лица да бъде колкото се може по-малък, да се запази самообладание, тъй като поведението на жертва в много от случаите провокира допълнително агресорите, да не се използват думи наситени с агресивно съдържание, по възможност да не се правят резки движения. Има места, на които хората реагират много бързо с обаждане до правоохранителните органи при забелязан акт на насилие или дори при съмнението за такъв. Ако пък се окажем в ролята на странични наблюдатели – възможно най-бързо да сигнализираме на правоохранителните органи и да вземем колкото се може повече детайли защото по-късно те биха имали стойността на свидетелски показания и доказателствен материал.

Толерантността към насилието и демонстрирането на безразличие, към насилствени актове е всъщност израз на тяхното подкрепяне и това единствено окуражава насилниците да бъдат насилници, а жертвите – жертви и този процес се мултиплицира във времето.

 

Please follow and like us:

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *