Как да преодолеем страха от раждането с … хипнотерапия?

 george.jpg– Здравей, Жорж, благодаря ти, че се съгласи дадеш това интервю за моя блог. Първо ще те представя на моите читателки: Георги Димитров е психолог, когнитивно – поведенчески и хипнотерапевт, занимава се от близо 20 години с психология и психотерапия и живее в Лондон, Великобритания.

– Здравей, Ели! Благодаря за поканата да бъда твой гост!

 – Как може да помогне хипнозата на бременната жена да се справи със страха от раждането?

– Всяко раждане е невероятно, неописуемо събитие. В хубавите случаи то логично придружава споделени, сърдечни отношения между двамата партньори. Бивайки единственият начин за начало на всеки живот, то е съпроводено с огромен фонтан от чувства и емоции. Сред тях – щастие, радост и любов, но в същото време и немалко безпокойство, страхове и най-вече стрес. Приложението на клиничната хипноза при такива случаи е именно тази – за чувствително намаляване (в някои случаи до пълното им премахване) на отрицателните чувства и емоции. Те имат директно отражение върху поведението и физиологичните процеси на тялото, а от там чрез плацентата се предават и на плода, който пасивно ги приема. От друга страна „ненужното“ напрягане на мускулните групи, които сами по себе си не участват в раждането затруднява и удължава самия процес. Много от родилките са запознати с това и го осъзнават по време на самия процес на раждане, но съм забелязал, че въпреки това им е невъзможно да се отпуснат без предварителни сесии. Това важи най-вече за първо раждане.

 –  Т.е. хипнозата може да помогне на бременната жена да се справи със страховете и емоциите си по време на пренаталния период, което е прекрасно. Все повече жени започват да обръщат специално внимание на чувствата й преживяванията си през периода на бременността и връзката им с развитието на бебето ❤ А как може хипнозата да помогне на раждащата жена да се справи с болката?

george2
снимка:БАЦ Петрич

– Приложението на хипноза в медицината за обезболяване не е ново. Историята познава лекари, извършвали тежки операции (включително коремни, гръдни и други, а при нужда дори и ампутации) с предизвикването на такова състояние, на променено съзнание. Както и друг път съм споменавал, тласъкът е най-вече по време на Втората световна война, когато поради обичайната липса на обезболяващи именно хипнозата се е ползвала широко за обезболяване на ранени военни на фронта. Имало е лекари, които са били обучавани в нейната употреба специално за такива цели. Когато ползваме хипноза за справяне с болката (в т.ч. и при раждане) възстановяването на тялото впоследствие е по-бързо и леко. Допълнителен позитивен ефект е, че родилката има възможността да осъзнава и да е „будна“ през целия процес. Трябва също така да отбележа, че средството за което говорим – хипнозата не е универсално. В някои случаи тя е високо ефективна, в други – не толкова. В този смисъл не се изключва и класическата анестезия и аналгезия при нужда. Класическият анестезиолог е все пак част от екипа с готовност при необходимост да се включи. Това също така е важно да знае и самата родилка. Както са се опасявали и са ме питали хора проявяващи интерес – няма вариант предизвиканото състояние да прекъсне някъде по средата. Т.е. правилната подготовка включва и изглаждане на процедурата, така че началото и продължителността на състоянието с променени усещания (липсата на болка или трансформирането и в друго, не плашещо усещане) да бъдат контролирани.

 –  А има ли случаи, в които не е добре да се ползва хипноза?

– Да, има такива случаи, които са редки. Хипнозата следва да се избягва при хора, при които е налице психично заболяване. Чувал съм също така, че противоречи на религията, но все още никой от изтъкващите такава позиция не е успявал ясно да ми обясни защо. В Библията никъде не се споменава думата „хипноза“, а и няма как. Както съм посочил в книгата си, шотландският хирург Джеймс Брейд се спира на нея през 19 век, търсейки подходящо понятие, с което да обозначи това състояние. Изхождайки от външното му подобие с обичайния нощен сън, той се спрял на думата ”хипноза” (от гр. “ипнос” – сън). Малко хора знаят, че той така всъщност направил грешка. Не взел предвид някои съществени разлики – например заспалият човек е отпуснат, а хипнотизираният може да стои на стол, но да не падне от него; естественият сън и събуждането настъпват спонтанно, докато свързаните с хипноза – в определен, контролиран момент и др. Давайки си сметка за това след няколко години, Брейд се опитал да промени наименованието с “моноидеизъм”, но не успял. “Хипноза”-та вече била твърде разпространена и позната на много хора. Така състоянието остава известно и до днес. Между хипноза и внушение има голяма разлика. Иначе да се върнем на темата – хубаво е целият екип да бъде запознат с факта, че жената която предстои да ражда преминава предварителни сесии с хипноза, т.е. в идеалния случай хипнотерапевтът работи съвместно.

 –  ОК, нека разграничим: колко близки са хипнозата и медитацията? По какво си приличат и по какво се различават?

– И за двете можем да кажем, че са познати от древността, особени (променени) състояния на съзнанието със съответните им характеристики – промяна на усещането за време, навлизането в себе си (трансово състояние). И при двете човек не спи и е възможно тялото да се движи – както е при динамичната медиация (напр. при Тай Чи и другите източни изкуства), имаме и хипноза в будно състояние. Медитацията предполага работа на мозъка най-вече в Тета (3,5 – 8 Hz), където е и хипнозата или пък в Алфа нивото (8 – 13 Hz). От друга страна се различават по начина на предизвикване – при медитацията подготвеният човек я прилага най-често сам за себе си и концентрацията е върху абстрактни понятия – цветове, чувства, форми, музика, тонове, процеси, с които се слива… При хипнозата (все пак имаме и самохипноза) работата е с определени състояния следвайки конкретни клинични (медицински, терапевтични и др.) цели. Прилага се от подготвен специалист спрямо човек, който е запознат с процедурата, знае какво да очаква от нея (т.е. има яснота) и е мотивиран да участва в нея.

 –  Случвало ли се е да отказваш, да връщаш пациенти?

george3.jpg

– Случвало се е, макар и не често. Сещам се за случай, в който студент беше на границата на депресия. Обясних, че в случая сесия с хипноза би имала по-скоро дисбалансиращ ефект и затова му препоръчвам да премине първо някакъв курс с друга, подходяща психотерапия (напр. Когнитивно – поведенческа) и след това, ако все още има желание да се обади отново. Разбира се, всеки е свободен да потърси и друг терапевт. За мен е важно да върша работата си отговорно и с удоволствие. В друг случай, жена искаше да бъде хипнотизирана за да обясни, намирайки се в хипноза на ревнивия си приятел, че не му е изневерявала, т.е. там на хипнозата погрешно се гледаше като на средство за установяване на истината, като на полиграф. Там обясних, че нейната стойност е друга, най-вече в клиничната практика. При друг случай жена беше убедена, че тийнейджър е всъщност преродения й, отдавна починал братовчед. Отново поясних, че хипнозата за мен като специалист не е метод за паранормални практики. Напротив, тя е клиничен метод и като такъв следва своите цели и има своето приложение именно в медицината и/или психотерапията.

– Предлагаш ли онлайн сесии и консултации?

– Да. Поради работата ми, често се налага да пътувам до България и други страни. Случва се хората, които търсят помощта ми да се намират далеч и да нямат възможност да пътуват; имал съм и случаи при които е ставало дума за фобия от излизане навън (т.нар. „агорафобия“, от гр. „агора“ – площад), така че предлагам и онлайн сесии и консултации. Все пак всеки случай е индивидуален и понякога е желателно поне първата сесия да е лице в лице. В други случаи провеждаме сесиите онлайн или по телефона.

 – Може ли да ни разкажеш за някой твой по-интересен случай извън раждането?

– Ели, за мен всеки случай е уникален и различен от останалите, затова и толкова обичам работата си, а и спазвам конфиденциалността и професионалната етика. За времето на практиката си съм имал почти всякакви случаи – на забравени някъде пари, на регресивна терапия (в настоящ и минал живот), на нарушения в говора, фобии, за учене на чужди езици, на обезболяване при прищипан нерв, ниско самочувствие, срамежливост, отслабване. Имало е случаи и в които хора са пострадали от секти, затворили са се и не желаят дори да говорят за това, което се случва там.

 – Жорж, Благодаря ти за интервюто и че в ❤ Желая ти успех !

– Благодаря и аз! Успех на теб, и на последователите на твоя блог ?

За контакти с Георги Димитров:

Skype: Georged75, е-mail: info@healthspirit.co, website: www.healthspirit.co, както и официалният му профил във Фейсбук.

Интервюто е взето от сайта Йога мама – https://yogamama.blog

Please follow and like us:

Бизнес и невролингвистично програмиране

Автор: Георги Димитров, магистър по психология

Член на Британското дружество на психолозите и на Американската психологична асоциация

 

 

 

 

Според представата на повечето хора, съвременният бизнес представлява силно конкурентна, активна среда. За да бъде развит и продължително печеливш той в условията на пазарната икономика в която живеем, са решаващи редица обективни обстоятелства, в неизменна комбинация с конкретни, ясно изразени личностни качества. Те касаят не само ръководството, а всеки служител във фирмата въобще. Именно тук е ролята на експертите от отделите за човешки ресурси – да извършат правилен и точен подбор на кандидатите за работа и да се спрат на наистина подходящи за компанията бъдещи служители. От решаващо значение за почти всички видове позици е отличната комуникация с другите – колеги, търговски партньори и бизнес – клиенти (настоящи и потенциални). Отговорността за тези процеси е персонална – на всеки един от нас, но нейното съблюдаване е една от приоритетните задачи на мениджърите от всички нива. В тяхната високоотговорна и стресова по подразбиране работа често се налага в кратки времеви интервали да се взимат бързи и точни решения, максимално съобразени със своите, на околните и на бизнес организацията характеристики и цели.

 

Дали една комуникация изобщо ще се осъществи или не, зависи на първо място от наличието на желание в участващите страни това да се случи. Ако в конкретния момент липсва взаимно желание, всякакво по-нататъшно планиране е безмислено. Това условие обаче далеч не изчерпва всичко. Възможно е понякога дори и при наличието на наистина искрено и осъзнато желание пак да възникнат недоразумения. Те могат да се дължат на различни фактори: обективни и субективни, основни и допълнителни – страничен шум, неправилно произношение, непознаване в достатъчна степен на използвания лингвистичен език, от разликата в смисъла който влагаме в думите и невербалното поведение (жестовете и мимиките), както и от несъзнаваните психични бариери – стереотипи и предразсъдъци каквито има всеки от нас и още множество други фактори. Винаги трябва да имаме предвид различията в културен и личностен контекст и да сме готови да уточним ако е нужно какво се е имало предвид когато са използвани определени думи. Някои от нас съвсем леко и без никакво усилие още от първата минута успяват да заговорят на същия език като на събеседника си и да постигнат съгласие с него, но за други встъпването в разговор изглежда тежка задача. На практика взаимодействието с околния свят и неговите представители протича ежесекундно. В неговата основа стои общуването, в което ние участваме по всякакъв начин – със своите език, невербално поведение и физически сетива.

Обичайно днес, в нашето общество ние търсим и вярваме най-вече на думите. С тяхна помощ изразяваме своите мисли, чувства и преживявания – това, което на академичен език наричаме „кодиране“. След като предадем желаното послание през съответната комуникационната среда (телефон, въздушно пространство, поща и т.н.) и то достигне другата страна, настъпва обратният процес – възприетите думи се преобразуват (декодират). Тази дейност изглежда съвсем проста и естествена, затова я извършваме най-често неосъзнато и спонтанно, но за жалост именно тя е източник на много от нашите недоразумения с другите.

 

Изследователите винаги са били привлечени от въпроса какво определя добрата комуникация. Това е и поводът двама съавтори да се срещнат в университета в Санта Круз, Калифорния – САЩ през 70-те години на миналия век под ръководството на известния антрополог Грегъри Бейтсън. Тяхната главна цел е задълбочено да изучат човешката комуникация и да определят съществените, повтарящи се елементи в ефективната такава. Тези съавтори са студентът по математика и компютърни науки – Ричард Бендлер и професора по лингвистика – Джон Гриндер. Изготвяйки план за своето изследване те провеждат първоначална дискусия. Една от опорните точки е да изследват професионалната дейност на няколко знаменити психотерапевта – Вирджиния Сартър (семейна терапия), Фриц Пърлз (основоположник на гещалттерапията) и Милтън Ериксон (знаменита фигура в хипнотерапията, основател на съвременния подход).

След като задачата била изпълнена, учените обработили получените резултати. Така потвърдили първоначалната си хипотеза – всяка успешна комуникация действително протича според определени правила и закономерности. Нещо повече – наблюдават се общо елементи между всички ефективни комуникации. Бендлер и Гриндер ги обособяват в т. нар. „Метамодел“ – първообраза на съвременното невролингвистичното програмиране (НЛП). Неговото първоначално приложение основно е в психотерапията, но малко по-късно се разпростира и във всички други области, в които добрата комуникация има решаващо значение. Самото НЛП се развива с интензивно темпо и обхваща множество по-нататъшни модели, процеси, техники и упражнения. Както показва и самото наименование, акцентът е върху функционирането на нервната ни система (включително главния мозък), т.е. нашите възприятия и спомени, лингвистично – езикът, с помощта на който взаимодействаме със света и формирането на нашите реакции – програмиране.

 

Всеки от нас без съмнение е различен, със своите индивидуални качества – недостатъци и предимства и уникален житейски опит. Това, което е общо между нас обаче са сетивните канали, на които нашите възприятия се базират. Известно е, че те са пет на брой – зрителен, слухов, обонятелен, тактилен, обонятелен и вкусов. Тяхната роля е да провеждат постъпваща от заобикалящия ни свят информация към нашата централната нервна система (ЦНС) разделяйки я предварително на отделни биоелектрични потенциали, които по аналогия с кибернетиката наричаме битове. Тяхното количество е огромно – повече от два милиона за секунда. Да осмислим съзнателно всеки бит е очевидно невъзможно, иначе времето и психичната енергия за това биха били безкрайни. Поради това, процесът на възприятие до голяма степен се развива извън полето на съзнанието. Минималният по сила импулс, който може да бъде регистриран от дадено сетиво при конкретен човек наричаме „праг на чувствителност“. Сигналите с интензивност по-ниска от прага на чувствителност на възприемащия орган не достигат до ЦНС. Такива са инфразвуците, рентгеновите лъчи, електромагнитните вълни и др. Все пак за да ги регистрираме и оперираме с тях, ние използваме специални прибори, които могат да преобразуват тези сигнали в подходящи за възприемане от нашите сетива, придавайки им съответната форма и интензитет. Веднъж регистрирани от нашите сетива, те влизат в основата на изграждането на картината ни за света – т. нар. „карта“. Трябва да отбележа, че тя не ни дава истинската, обективна представа за реалността, а бива пречупена през индивидуалните ни ограничения – сетивни, когнитивни и др. Затова я възприемаме като повече или по-малко различна. Например в контекстта на криминалистиката и правото, ако говорим с двама души, преживели заедно един и същ момент във времето, те ще го опишат с различни думи и по различен начин, пазейки в паметта си нееднакво възприети детайли и спомени. Изводът е, че нашият мозък винаги пресява и изкривява достигащата до нас информация в някаква степен. Наглед неутрална дума, жест и гримаса от наша страна, могат да се изтълкуват по съвсем различен начин от другия. На това се дължат и разликите във вкусовете и предпочитанията ни. Трябва да имаме предвид, че едни и същи моменти във времето, които за някои са източници на радост и дори щастие, за други могат да останат болезнени спомени.

 

Нашата карта предопределя и нашите бъдещи реакции на още неслучилите се събития. Като цяло тя се създава в детството, под влияние на социалната среда – близките, училището, медиите и т.н. В продължение на времето и преминаването през годините откриваме, че реакциите ни далеч не са най-добрите. Те често са повод за конфликти с околните и могат да влошат дори и най-добрите взаимоотношения. Добрата новина е, че е възможна промяна. В обхвата на НЛП съществува цял арсенал от техники, с помощта на които ние подготвените в тази сфера експерти от отделите за Човешки ресурси можем да дадем насока за „препрограмираме“ на нежелано поведение по един или друг начин. В крайна сметка всеки от нас реагира не на обективната реалност, а именно на своята собствена карта, придаваща смисъла на възприеманата реалност. Промяната на смисъла наричаме „Рефрейминг“ (от англ. “reframe” – да поставим в нова рамка или да променим това, което е вътре в съществуващата таква). Има се предвид да придадем на негативното преживяване нова формулировка, перспектива или конктекст. Променяйки смисъла спрямо нашите преживявания, ние променяме и усещанията и реакциите, а така и своето поведение в цялост. По този начин можем да повишим мотивацията на даден човек в спорта или в бизнеса.

Физиологично картата се съдържа в невронната мрежа на главния мозък и се формира с помощта на т. нар. „репрезентативна система“ – още едно понятие, въведено от основателите на НЛП. Тя характеризира основния начин, по който мозъкът ни обработва постъпващата информация. Следва ние, служителите в ЧР – отделите да сме запознати с това, че съществуват три главни типа – визуален, аудиален и кинестетичен. Те са най-видими в общуването, когато обменяме информация помежду си. В общия случай хората не се учат специално как да общуват, а го правят несъзнателно следвайки примерите покрай тях. Въпреки че начинът на общуване помежду ни е най-разнообразен и варира, все пак има няколко обособени типа. Към кой от тях спада настоящият или бъдещ служител, можем лесно да разберем по вида на най-често използваните сензорни понятия (предикати) в речта, асоцииращи се с петте сетива.

  • Визуали. Те разчитат най-вече на зрителния контакт и съответно ползват понятия, центрирани върху това възприятие. Сред тях са думите характеризиращи най-вече картини и цветове: отразявам, предвиждам, илюстрирам, показвам, гледам, визуализирам, наблюдавам, виждам, светло и тъмно, блестящ, сляп, гледна точка, обзор, сцена, перспектива, обзор, зрение и др. Тези хора предпочитат да провеждат деловите си срещи с другите лице в лице.
  • Вторите са аудиалите. Те, като чувствителни най-вече към звуците, с радост имитират чужди гласове и припяват познати музикални мотиви. Предпочитат да броят, пишат и четат на глас. В речта им се срещат думи, характеризиращи слуха: тишина, тон, съзвучие, казвам, говоря, слушам, глух, неразговорлив, тих, мълчалив, глух, пронизителен, да пропуснеш покрай ушите си, кажете ми. Често по време на разговор заемат т.нар. “Телефонна поза”, при която главата е встрани, все едно провеждат разговор по телефона. Стилът им на говорене е монотонен, ритмичен. За разлика от визуалите, не изпитват никаква потребност да следят другите в очите, което прави впечатление като нетипично.
  • Кинестетиците от своя страна жестикулират усилено и в някакъв, неочакван момент скъсяват рязко дистанцията за да докоснат събеседника си. Иначе излъчват спокойствие с отпуснатата си поза, обичат да държат нещо и да си играят с него докато разговарят – химикал, ключодържател и др. Типичните думи, които използват са: държа, контактувам, докосвам, твърд, топъл, студен – топъл, вземам, осезаем, напрежение, нежен, притискам, закачам, събарям, тежък, гладък ще се свържа с Вас. Напълно безразлични са към шумовете и към зрителните стимули. Човекът от известната статуя “Мислителят” навярно е от тази група. Често гледат в земята преди да отговорят. Така си представят мислите си, преди да ги изрекат. Възприемат света с тялото си.

 

Останалите два вторични вида са по-слабо разпространени и поради това биват причислени към третата група. Става дума за обонятелната и вкусовата репрезентативни системи. Тук характерни са понятия като: задушен, ароматен, задимен, свеж, застоял, благоуханен, а за другите (вкусовите): кисел, солен, сладък, вкусен, сочен, горчив.

 

Според една от основните идеи на невролингвистичното програмиране, които имат значение както за експертите от съответните отдели, така и за мениджърите е, че за да постигнем разбирателство в комуникацията с другите следва да използваме сходни предикати като тези на събеседника. Разликата в репрезентативните системи поражда дисхармония и неразбирателство в разговора.

 

Взаимодействие между нас и околните има винаги, дори и когато не сме активни, а само присъстващи. Смайващо откритие прави неврологът Джакомо Ризолати заедно с екипа си през 90-те години на миналия век в Парма, Италия. Те установяват, че мозъчната активност на макак се повишава, когато наблюдава двигателен акт дори и ако стои неподвижно. Нещо повече. Оказва се, че главният мозък на маймуните не прави никаква разлика дали зрително възприема дадено действие или те самите го извършват. Това изумително явление се наблюдава и при някои птици както и при здравите хора, но може да бъде потиснато при някои заболявания (например аутизъм). Мозъчните клетки, отговорни за това са наречени „огледални неврони“ (от англ. „Mirror neurons“). По-нататъшни научни изследвания показват, че същите тези неврони ни дават изпреварваща информация, приписвайки цел на наблюдаванато действие в зависимост от разбирането, което имаме за ситуацията. Например очакваме човек, опипващ джоба си в следващия момент да извади нещо от него; някой който изважда цигара да извади и запалка. Движенията на околните са разпознавани и продължени в съзнанието ни. Идеята за това всъщност не е нова. Руският психолог Александър Лурия (1902 – 1977 г.) нарекъл тази съгласуваност на действията – кинетична мелодия. Именно този процес използвам при обучението в различни дейности, в които участват имитацията и повторението, а също и емпатията, с помощта на които можем да разберем какво изпитва другия. Но трябва да имаме предвид, че той отсъства при лицата с личностнo разстройствo – социопатите.

 

Това, на което най-вече ни учи НЛП е, че всяка комуникация се провежда в строго индивидуален контекст (следват се различни цели, партньорът е уникален и т.н.). За да бъде успешна тя обаче е необходимо да станем едно цяло с другия. Дори когато стоим безучастно и безмълвно, пак сме във взаимодействие. Когато не сме искрени в общуването, тялото ни реагира с несъгласие. В живота и в професионалната си практика съм научил, че човек може да се скрие от околните, но не и от себе си и съвестта си. Именно съвестта е тази, която раздава възмездие, тя е един вид присъствието на Господ в човека. Най-добрия начин, по който можем да установим добър контакт е като сме открити, автентични, търпеливи и достатъчно чувствителни. Именно по този начин ще успеем да достигнем до задълбоченост в общуването, искреност и пълноценност – неминуеми предпоставки за трайния и стабилен успех на всеки вид бизнес.

Сп. “Право, бизнес и данъци” – бр.4, 2016 г.

 

  • Георги Димитров е психолог – хипнотерапевт; член е на Британското дружество на психолозите; на Американската психологична асоциация (член на редакционния комитет); на Британската хипнотерапевтична асоциация, на Българската асоциация по хипноза и на Британската асоциация по когнитивно-поведенчески психотерапии (член на Комисията по жалбите).
Please follow and like us:

ЕДНО ИНТЕРВЮ С ГЕОРГИ ДИМИТРОВ, ПСИХОЛОГ

За любовта и половото безсилие, проблемите в секса и за това как можем да изкривим съзнанието си така, че да се разболеем от самите себе си, да напълнеем, да получим анорексия, какво е зависимоста от тютюнопушенето, алкохола, хазарта  и можем ли да  лекуваме самите себе си чрез нашето собствено аз направлявани в света на необозримото от човека с проницателния поглед е само малка част от хипнотерапията, чрез която лекува не друг, а  психолога – Георги Димитров –психолог и терапевт.

Георги Димитров е психолог-хипнотерапевт, член на Британското дружество на психолозите и на Американската Психологична Асоциация. Практикува в Лондон, Великобритания и в България. Има повече от 10 годишен стаж по специалността. Участва в различни изследвания свързани с хипнозата като много от докладите му са публикувани в международни сборници,четени са на конгреси, конференции и т.н. Автор е  на книгата “Поглед към хипнозата. Загадки и реалност.” (2012). Лекува зависимости – алкохол, тютюнопушене и други, както и прилага хипноанестезия при оперативни интервенции.

 

 

 

Г-н Димитров, влюбен ли сте?

Да, влюбен съм.

 

Разкажете ни какво е любовта през очите на един психолог. Какво бихте посъветвали читателите ни, за да имат една здрава връзка в предвид големия бум на разводи днес?

Любовта е магия. Тя е всичко и е по-голяма дори от живота ни. Без любовта няма нищо – нямаше да ни има аз и Вие, нито изобщо нашия свят. Много от хората днес смятат, че плъзгането по повърхността в отношенията и непоемането на отговорности прави съществуването леко и безпроблемно. Това може би изглежда така, но само на пръв поглед. Всеки от нас има дълбока нужда да обича и да бъде обичан. Човекът е човек само когато е спокоен да изразява себе си изцяло и без притеснения от това дали и как ще бъде приет. Когато такова приемане отсъства, човек дълбоко в себе си е нещастен независимо от начините по които се опитва да компенсира тази липса. Тя се задълбочава с времето. От там произтичат много затруднения, безпокойства и дори неврози. Единствено любовта може да противодейства на всичко това и да сложи нещата в ред.

 

Вярно ли е, че хората обичаме по определен начин. Колко са тези начини и задължително ли определят взаимоотношенията между хората?

Да, вярно е. Разбира се всеки изразява душевността си най-вече когато обича. Именно в това е и част от магията – в тези моменти ние изразяваме най-дълбоката част от себе си, тази която не разкриваме пред всеки. Според един от известните семейни консултанти можем да приемем, че обичаме по няколко – пет основни, но различни начини и комбинации между тях. Първият е езикът на думите. Хората, които са концентрирани тук изразяват лубовта си най-вече с думи и очакват същото от партньора си. Вторият е на подаръците.Тук както показва и името на този тип, хората ценят високо всеки подарък независимо от неговата финансова стойност. Третият е на времето прекарано заедно. Тези хора искат да бъдат непрекъснато в компанията на партньора си. Те приемат болезнено всяка, дори и временна раздяла. Четвъртият е на помощта. Тук са хората, които разбират любовта като помагане. Те са готови да споделят всяка дейност с другия за да я доведат до край заедно. Последният, петият тип са хората които докосват непрекъснато. Това са хората, които ще те тупнат по гърба, ще попитат как си, ще те здрависват дълго, ще искат и  да те прегърнат … Рядко се среща чист тип, а по-скоро различни комбинации между тях.

 

Чуваме понякога, че хора на по 60-70 години се влюбват. Имаше и случай на 90 годишен дядо, койо се ожени. Какво мислите за такива случаи? Възможно ли е това  да е любов?

Да, такава любов е напълно възможна. Дори нерядко е съвсем чиста и истинска. Нека не забравяме – любовта е сред основните, базови човешки чувства и тук физическата възраст няма никакво значение…
 

Кажете ни хипнотизирал ли сте семейни двойки и при кои случаи сред тях помага хипнозата?

Хипнотерапията се прилага индивидуално, но също така и в група. В практиката ми съм имал доста случаи, при които семейни двойки се подлагат на хипнотерапия по различни причини. Когато говорим за семейна терапия, там хипнозата е напълно приложима при двойки. В това състояние, те по-лесно разговарят един с друг, необременени са от миналото и без притеснения помежду си. В този смисъл така се улеснява промяната в посока заздравяване на връзката и преодоляване на съществуващи (или потенциални) проблеми. Разбира се, за да се случи това е важно и двамата партньори да са склонни, да имат желанието да оправят нещата помежду си. Имам такива случаи в практиката си, те са успешни, но за жалост има и случаи при които нещата не се оправиха. Основната причина беше, че единият партньор не искаше нещата да се оправят. При това положение и ние специалистите сме безпомощни.

 

Все повече млади двойки се оплакват от липса на желание за секс. Това нежелание може ли да е психичен проблем? Липсата на секс води ли до психически проблеми? Колко пъти е нормално да се осъществява полов контакт между партньорите в седмицата, в месеца, за да не влияе липсата му на психичното им здраве?

Липсата на желание за секс е свързана с желанието за активност по принцип. Не е задължително партньорите да не се харесват, за да нямат желание за секс, понякога дори е обратното. Харесват се, но нещо не достига. Това може да е съпътстващ симптом на физическо и психично неразположение (или изтощение) и при взаимно желание може да се поговори със специалист. Не бива и да забравяме, че сексуалността при жените се отличава от тази при мъжете не само поради разликата в половите органи, самата физиология и сексуалност се различават. Сексуалната енергия може да бъде пренасочвана, трансформирана в друг вид енергия (наричаме го сублимация) или просто временно потискана. Само по себе си не правенето на секс не води до развитие на психични проблеми. Колко пъти е “нормално” да се осъществява полов контакт е относителна цифра. Зависи от двамата партньори, от тяхната полова конституция, но често пъти голямата разлика (единият търси чести полови контакти, докато другият – много по-редки) може да доведе до проблеми във връзката.

 

Преди време направихте хипноза на живо за първи път в телевизионно предаване при голям зрителски интерес.

Наистина тогава за първи път направих хипноза на живо и се получи много добро предаване. Винаги  се радвам да съм от полза за хората и в случая бях щастлив да приема отправената ми покана.

 

 

Много хора се страхуват от хипнозата. Може ли човек да бъде хипнотизиран без негово знание и съгласие?

Вижте, хипнотични прийоми имаме и в медиите и в рекламата, и в някои секти. Може би най-чистият вариант се среща именно в нашата, психотерапевтична дейност. Там целта е ясно поставена и тя бива следвана. За жалост не всеки има морала, както и професионализма да се придържа към нормите на поведение. В този смисъл на човек може да му се влияе и понякога това повлияване е наистина не толкова видимо, но също така не е невъзможно да му се противодейства.

 

 

Лекувате с хипноза зависимости от цигари, алкохол, хазарт, анорексия,.паник атаки, напълняване. Какво друго лекува хипнозата и кога се прилага? Само с хипноза ли лекувате?

 

С хипнотерапия (използване на хипноза за целите на терапията) се лекуват много и различни затруднения. Едно от главните условия е тя да се прилага само на психично здрави лица. Хипнозата, която аз използвам е малко по-различна от масовата представа. Тук говорим за клинична хипноза, която аз съм изучавал в България и в чужбина. Тя се прилага в медицинските и терапвтичните кабинети в много страни. Освен за лечение на зависимости я използвам за обезболяване (при планирани операции), за лечение на страхове, говорни нарушения, фобии, затруднения със съня, лечение на паник атаки, хранителни разстройства и други. Също така е застъпена в медицината. Друго приложение, което при нас не е толкова популярно е в стоматологията и при раждане. Аз не лекувам само с хипноза, тъй като основната ми специалност е психология. Понякога, когато преценя, че друг вид терапия (например когнитивно – поведенческа) в конкретния случай би бил по-подходящ и с по-силен ефект, аз го ползвам. Има и състояния, при които хипнозата следва да бъде избягвана. Те не са много. Тогава подхождам по друг начин.

 

Защо проблемите винаги идват от детството, какво се случва там? Кое ни кара да го забравяме?

Не всички проблеми се коренят в детството ни, въпреки че това може би важи за повечето от тях. Нашата психика, въпреки че е невидима за очите ни, съхранява всичко което се е случило в живота ни, включително и когато сме били малки. Децата, като почти напълно безащитни в нашия, физически свят са и най-уязвими. Случва се понякога да преживеем едно или друго събитие и психиката ни съвсем естествено се опитва да изтласка преживяното, то да бъде забравено за да не бъде толкова травмиращно. Обаче както споменах, психиката ни и по-специално подсъзнанието помни всичко. Това е едно от другите приложения на хипнозата, в съдебната практика – за припомняне на забравени случки и събития. Имам и такива случаи в практиката си, когато се е целяло мъж да си спомни къде е скрил пари, студентка да помни по-лесно в университета, човек да борави по-лесно с познанията си на чужд език. Много от проблемите ни се лекуват именно когато си припомним дадена случка. Друг интересен факт е, че човек в някакъв момент от живота си си дава равносметка за всичко което е причинил. Това е съвестта ни, а може би и Бог. Именно това може би е възмездието.

 


Кои са най-интересните случаи от вашата практика?

Най-интересните случаи… различни са. В моята работа всеки случай е уникален, различен и необикновен. Няма по-голям творец от живота. Имало е жена с фобия от кучета, мъж преживял смъртта на съпругата си в няколко минали живота, жена желаеща да докаже чрез хипноза на приятеля си, че не му е изневерявала… При един от случаите ми жена видя себе си като конник в гора. Вражеска стрела се забива в главата й, където тя чувстваше системна, мигренна болка. След това болката повече не се появи. Случаите са различни, тъй като моята професия е тясно свързана с живота. Всеки случай е извадка от него.

 

Има ли минали животи? Вие правите ли регресия?

Да, правя регресия, както и прогресия (напред във времето), но единствено с терапевтични цели. Това е официална терапия, на която по света се гледа съвсем сериозно. Въпреки, че все още не е еднозначно установено че има минали животи, повече са доказателствата, че ги има. Регресията бива в минал и в настоящ живот, на по-ранна възраст. Човек най-често вижда себе си като дете със свойствените за тази възраст навици, жестове мимики, движения. Ако човек в такова състояние бъде помолен да говори, той говори с типичния за тази възраст маниер,  речникът му също е по-малък, както при децата. Тази терапия се използва в определени случаи и не е средство за забавление.

 

Сега, когато живеете в Лондон българските пациенти се лишават от вас.

Имам предвид това и се опитвам да не ги лишавам. Понякога ползвам практиката да работя през интернет-скайп по телефон. Открих, че има случаи при които този формат на терапия е по-пододяща в този й вид, например при хора, които предпочитат да не излизат от в къщи, при случаи с фобии от транспорт и други.

 

Кажете сега, ако видите на улицата хубава жена, бихте ли я хипнотизирал? Имал ли сте случаи, в които мъже или жени са искали от Вас да хипнотизирате някой, когото са харесали? Хипнозата звучи като магия следователно сигурно това е възможно?

Любовта сама по себе си е дар от Бога и не можем, а и не бива да вмешателстваме в нея. Лошо правят хора, които се намесват в отношенията между двама души. Засега не се е случвало някой да иска от мен да хипнотизирам друг без той/тя да знаят, но и да имаше такива случаи бих отказал. Едно от първите условия е този, който подлежи да влезе в хипноза е да бъде запознат с процедурата. Нужно е от етична гледна точка и не само.

 

Вярвате ли в магиите? Какво е за Вас Бог?

Убеден съм, че ако човек е достатъчно силен, а за това е предпоставка чиста душа и правилни стремежи, съответно и чист начин на живот, никаква магия не може да му навреди. По-скоро магията вреди на онзи, който я прави, независимо от вярата им, че ще останат ненаказани. Сещам се за онази известна фраза: „Не търсете възмездие. Рано или късно всеки плаща”. Вярвам в тези думи. Какво за мен е Бог? Бог е всичко – създател, съдия, приятел, родител, близък, творец.

 

(2016)

Please follow and like us:

Синдром на родителското отчуждение – СРО /ПАС/.

 Автор: Георги Димитров, психолог

 

Нерядко при влошени взаимоотношения между родителите те опитвайки се да се убедят, че са прави започват съзнателно или не да настройват децата си срещу другия родител. Този процес на негативно програмиране известен като “Синдром на родителското отчуждение (СРО)” нанася сериозни поражения върху детската психика. Това отчуждение се среща най-вече във времето преди или след прекратяване на брака (по време на развод) или форма на временна раздяла, но в практиката са известни и случаи на отчуждаване по време на съвместното съжителство. Какво представлява този синдром и защо има такова значение?

 

От историческа гледна точка СРО (познат още като „ПАС“, от англ. Parental Alienation Syndrome) е първоначално описан от американския детски психиатър Ричард Гарднър през осемдесетте години на миналия век. Веднага след това се оказва, че всъщност темата представлява интерес за много специалисти и през следващите десетилетия се публикуват много изследвания в специализираната литература.

 

Американската психологична асоциация през 2016 г. се произнесе със становището, че СРО има смисъла на насилие върху детето, водещо до щети сравними с тези при преживяна сексуална злоупотреба. И ако в началото на отчуждаването все пак изглежда, че детето се държи по своя типичен и познат начин и продължава да се справя с ежедневните си задължения както някога, то значителните негативни ефекти върху него започват видимо да се проявяват на един по-късен етап и могат да нарастнат катастрофално. (Waldron & Joanis, 1996). Депресията, злоупотребата с наркотични вещества, нарушеното самочувствие и проблеми, проявяващи се в дългосрочните взаимоотношения – липса на доверие, развод и дистанцираност от собствените си деца, са открити при възрастни, които са имали ПАС като деца (Baker, 2005, 2007).

 

Без да е виновно, но оказвайки се жертва на враждата между възрастните детето бива въвлечено в един когнитивен дисонанс – резултат на създаваните му негативни представи и започва да възприема определена негативна нагласа срещу своя родител, с когото до скоро са имали топли и сърдечни отношения (наричаме го отчуждаван). Така то бидейки обект на злонамерено влияние рязко започва да избягва да вижда и чува родителя – мишена, а когато все пак има някакъв контакт с него го критикува и осъжда, пренебрегва обичта му и проявяваните жестовете на внимание. Възможно е напълно да загуби желание за контакт тъй като вече е възприело предоставяния му недобър образ и безкритично е повярвало в него. Отчуждаващият нерядко ползва манипулативни инструменти за внушение (негативни тълкувания, обидни квалификации, приписва несъществуваща вина и др.) и по този начин “програмира” детето до степен на непоносимост спрямо другия му родител и така трябва да приеме, че любовта която е получавало от него няма никаква стойност. Сред последиците от СРО върху детето са различни соматични нарушения, занижена самооценка, потиснато настроение достигащо до депресия, разстройства в интимната сфера. Въпреки това мнението на специалистите по отношение на синдрома продължава да бъде разнопосочно. Една от основните причини за неприемащите го е, че според тях той сам по себе си не се явява патология, а базовите му възможни проявления са вече включени в ревизиите на двете основни медицински ръководства ползвани в държавите по света. Не е включен в последната засега, пета ревизия влязла в сила през 1994 г. на Наръчника за диагностика и статистика на психичните разстройства (DSM). Не е бил и в предишната излязла двадесет години по-рано. Не е включен и в актуалната, десета ревизия на Международната статистическа класификация на болестите и проблемите, свързани със здравето (МКБ) влязла в сила в страните от Световната здравна организация (вкл. България) през 1994 г. През тази, 2018 г. се очаква да бъде публикувана нейната следваща, единадесета ревизия и ние не знаем дали ще бъде споменат там.

 

Възможно е наличието на редица фактори, които допълнително усложняват отношенията. Единият от родителите може да живее в друго населено място и да е затруднен в балансирането на отношението към детето. Независимо от това, отчуждаваният родител може да реагира реципрочно на детето и да се дистанцира. Отчужаващият пък може да смени фамилията на детето надявайки се да постави ново начало в живота си. Друг утежняващ фактор може да бъде отношението на брат (сестра) които заплашват, че ще кажат на отчуждаващия, че детето се е държало добре с отчуждавания и други. Разбира се цялостната ситуация е от голямо значение – включително вид на влиянието, на каква възраст е детето – дали е новородено, малолетно, подрастващо и т.н. Трайно отделяне на малко дете от майка му може да има необратими последици върху емоционалното и физическото му състояние. А ако раздялата се случи преди шестия му месец, възможно е дори да настъпи смърт.

Имат значение продължителността на въздействието и конкретния му вид, възрастта на детето и други. Колкото то е по-малко (съответно с все още неизградена ценностна система), толкова е по-несъзнателно и по-податливо на манипулация. Ако пък е по-голямо, то вероятността да си даде сметка, че отчуждаваният родител не е така лош както му е бил представян е по-голяма. Но дори и в този случай последиците не са за пренебрегване тъй като детето все пак изживява необичайно вътрешно напрежение.

 

Американските психиатри Томас Холмс и Ричард Рейх провеждат изследване през 1967 г. в което вземат участие пет хиляди души. Резултатите потвърждават, че разводът е тежко събитие за възрастните. То заема второ място по интензитет след „смърт на партньора“. Децата от своя страна го поставят на след първите три: смърт на родител следвано от непланирана бременност или аборт и женитба. Същите резултатите са потвърдени в ново изследване през 1994 г.

 

Очевидно раздялата (развода) има големи последици и върху детската психика. Поради всички естествени промени, на които децата са подложени в развитието си връзката им с родителите е от критична важност за здравото им емоционално, психично (а дори и физиологично) развитие. Независимо от това дали са момчета или момичета, свободната им комуникация и съжителство с родителя от същия пол са съществени за успешното изграждане на здрава идентичност. От друга страна отношенията с родителя от другия пол са предпоставка за изграждането на бъдещите интимни отношения.

 

 

Различаваме различни степени на изразеност на Синдрома – лека, средна или тежка. Лека при която психологичните щети върху детето са най-малки. При тази степен отчуждаващият родител (най-вече несъзнателно) се случва да спомене нещо лошо по отношение на другия най-вече несъзнателно. При средната форма, отчуждаващият изпитва по-силна непростителност и губи контрол над чувствата и емоциите си нагрубявайки родителя – мишена в негово отсъствие. Възможно е в допълнение да проявява и свръхпротектиращо поведение спрямо детето, тъй като дори не допуска вътре в себе си, че отчуждаваният може да прекарва времето си с детето нормално. Характерно за тежката степен е когато детето е свидетел на системни прояви на неприкрита ненавист спрямо другия му родител и той/тя биват непрекъснато обвинявани за всичко.

 

В практиката съм срещал случаи при които родителите се надпреварват да удовлетворяват потребностите на детето, опитвайки се всеки от тях да го приобщи към себе си. Подобна презадоволеност отново не е в интерес на детето, защото то може да възприеме трайно манипулативно поведение към околните.

Please follow and like us:

Няколко думи за конфликтите

Автор: Георги Димитров, магистър по психология

Член на Британското дружество на психолозите и на Американската психологична асоциация

 

 

 

ИСТОРИЧЕСКИ РАКУРС

Науката за изследване на конфликтите (конфликтологията) е сравнително модерна и се обособява като самостоятелна през двадесети век. Както и много други използвани определения в социалните науки терминът „конфликт“ идва от латински – „conflictus” и означава „сблъсък, стълкновение“. Под разнообразие от форми те са познати на всички минали и настоящи общества – интриги, спорове, кавги, вражди, борби, войни и други. Вероятно едно от първите официални места, на които им е обърнато специално внимание заедно с предлагане на начини за справяне с тях са религиозните книги. Библията като живо Слово ни учи на смирение (да се „върви“ с мир) и любов към ближния, да не правим другиму това, което не искаме да бъде причинявано на самите нас. „Римляни 12:20-21: “Побеждавай злото чрез доброто.” (Недей да търпиш злото, побеждавай го.) … Яков 2:13 “Милостта тържествува над съда.” Марк 9:34 “А те мълчаха, защото из пътя се бяха препирали помежду си кой е по-голям”.

 

Търсейки началото на изучаването им, биваме отведени много назад още във времето на възникването на философията на Древна Гърция. Гръцкият философ и астроном, представител на Милетската материалистическа школа Анаксимандър (610 – 547 пр.н.е.) твърдял, че всичко на този свят (включително четирите стихии – въздуха, водата, огъня и земята) е възникнало от особено първовещество, което нарекъл “апейрон” (от гр. ἄπειρον – безкрайно, безпределно). Неговото непрекъснато трансформиране и делене на противоположности учел той е причина за съществуването на света покрай нас: “От каквото възникват всички неща, в същото и по силата на необходимостта се превръщат. Те поради своята нечестивост търпят наказание и получават възмездие едно от друго според мярата и времето.” Друг известен философ – Хераклит от Ефес (около 544 – 483 пр. Хр.) също приемал, че не съществува устойчивост, а вещите и явленията в света ни са в непрестанна промяна. Това, считал той е естествен процес, резултат от борбата на противоположностите. Интересна подробност е, че е едната от трите части на единственото негово съчинение от което са запазени малко повече от сто фрагмента се нарича „За Бог“, откъде е очевидно че е отделял време за изследването му. Негови са познатите сентенции: “Всичко тече“, „В една и съща река не може да се влезе два пъти“, „Борбата обхваща всичко и всичко по своята необходимост произтича от борбата”.

 

Към този времеви период се отнасят и първите ни известни проучвания върху конфликта в социален контекст. Знаменитият ученик на Сократ – Платон (428 – 348 пр.н.е.) известен с основаването на първото учебно заведение за висше образование в Западния свят – Атинската академия (387 пр.н.е.) разглеждал военния конфликт като „велико зло“. Той вярвал, че някога в миналото е съществувал “Златен век”, в който хората се обичали и отнасяли съвсем доброжелателно помежду си, но той е отминал безвъзвратно. От своя страна философът – материалист Епикур (341 – 270 пр.н.е.) считал, че поради непрекъснатите стълкновения в миналото и техните негативни последици хората все пак ще бъдат принудени да заживеят в мир. Малко по-късно Марк Цицерон (106 – 43 пр.н.е.) издигнал тезата за “справедливото” и “несправедливо” насилие. Той смятал, че каквато и да е война е недопустима, но все пак може да бъде оправдана ако е от отмъщение за някога сторено зло. След около четири века, вече в нашата ера Аврелий Августин (345 – 430) поставил определението “справедливост на намеренията” на водещия война. Италианският държавник и философ Николо Макиавели (1469 – 1527 г.) отчитал, че обществото ни се намира в състояние на непрекъснат конфликт, който се дължи на порочната природа на човека да се стреми към непрекъснато и неограничено материално обогатяване. Конфликтът обаче все пак има съзидателни функции, а неговата разрушителна роля може да бъде потисната с помощта на разумни и правилни мерки. Философът – основоположник на емпиризма и английския материализъм Франсис Бейкън (1561–1626) виждал като основни причини за съществуването на социалните конфликти недостатъчната материална удовлетвореност на бедстващия народ. Колкото на брой са разорените материално хора, толкова са и потенциално готовите бунтовници. Допълнителни конфликтогенни фактори са грешките в управлението на народа, произвола на властимащите, лъжливите слухове и завистта (както виждаме напълно актуални и в днешно време). Философът Томас Хобс (1588 – 1679 г.) издигнал концепцията, че воюването срещу всички е напълно естествено състояние. Той считал, че главната причина за конфликтите е стремежът към равенство, който води до възникването на идентични надежди в хората, желание в тях да завладяват едни и същи обекти, необходими за самосъхраняването или получаването на удоволствие и това ги превръща във врагове, пораждайки съперничество, недоверие и честолюбие. Хобс бил убеден, че процесите, които са характерни за човешките общества са аналогични на тези в животинските видове. Известният английски естествоизпитател и автор на “Произход на видовете“ Чарлз Дарвин (1809 – 1902 г.) подчертавал ролята на конфликта като фактор за обществено развитие най-вече в контекста на борба за недостатъчни ресурси. Той го поставя в основата на биологичните принципи на естествения подбор и борбата за съществуване, изразяващи се в крайна сметка в еволюцията на обществото. Така през 1877 г. се заражда Социалдарвинизма – учение според което социалният конфликт е вечен. Един от големите му противници обаче – руският княз и учен Пьотр Кропоткин (1842 – 1921 г.) твърдял, че в живата природа (и в човешките общества като част от нея без изключение) не конкуренцията и борбата за оцеляване, а естествено явление са взаимопомощта и сътрудничеството. Именно поради товатеорията за естествения подобр може да се приеме само с условието, че най-приспособимите индивиди са не тези, които са най-силни, издръжливи или умни, а онези които се окават най-способни да взаимодействат с останалите. Шотландския икономист Адам Смит (1723–1790 г.) подчертавал, че в основата на конфликтите лежи икономическата надпревара между класите в обществото. Това противоборство е предпоставка за развитието на обществото и следователно е добро за него. Друг философ – роденият в Прусия идеалист Имануел Кант (1724 – 1804) считал, че не мирът, а войната е естественото състояние и ако не е налице видима война, то все пак съществува някаква непрекъсната, скрита заплаха. Следователно състоянието на мир трябва да бъде поддържано умишлено. В труда си „Основи на метафизика на морала“ от 1785 г. той пише: “Задачата за създаване на универсален и постоянен мирен живот не е само част от теорията на правото в рамките на чистия разум, но сама по себе си абсолютна и крайна цел. За постигането тази цел, всяка държава трябва да се превърне в общност на голям брой хора, живеещи със законодателни гаранции за техните права на собственост, обезпечени с обща конституция. Превъзходството на тази конституция, трябва да се извлече предварително от съображения за постигане на абсолютен идеал в най-опростена и честна организация на живот на хората под егидата на публичното право.

Американският социолог Робърт Парк (1864–1944) определил четири форми на социално взаимодействие сред които е и конфликтът. Останалите три са: съревнованието, приспособяването и асимилацията (поглъщане). Съревнованието (конкуренцията) може да съществува само между непознати докато при конфликта имаме по-близки във времето взаимоотношения и това е разликата между тях според него. Първият, който разглежда понятието „Теория на конфликта“ е американският социолог Люис Козер (1913 – 2003 г.). В своя труд „Функции на социалния конфликт“ (1956 г.) той се насочва както и други преди него към положителната роля на конфликтите, считайки че те представляват естествена форма на социалното развитие, а не негова аномалия. Козер определя функциите им като адаптивни, групосъзидателни, групосъхраняващи и интегративни. Сред причините за това са, че самои по себе си те способстват за спад натрупаното напрежение; с тяхна помощ страните разкриват целите, усещанията и нагласите си, което способства за замяната на враждебните отношения с дружествени, подобрява се кохезията на групата, създават се нови структури в обществото и в крайна сметка водят до конструктивни социални промени.

КОНФЛИКТИТЕ могат да се базират на различия в ценностите, да са породени от материални причини (с имуществен характер), на недоразумения и много други.

 

ПСИХОЛОГИЧНИ ПОДХОДИ

Голяма част от изтъкнатите психолози също са изследвали конфликта поради неговата дълбока значимост върху психичния свят на човека. Въпреки, че има разлика между конфликт и агресия (външното проявление на агресивността) много от популярните теории хвърлят светлина върху двата феномена. Тъй като те са твърде много, ще ви запознаем с някои от тях.

– Психоаналитичен подход. Според създателя на психоанализата Зигмунд Фройд (1856 – 1939 г.) човек през целия си живот се намира в постоянен вътрешен конфликт – последица от взаимодействието между трите компонента на личностната си структура – То (Егото, несъзнаваното), Аз (съзнателната част) и Свръх-аз (култивираните норми и ценностите) и двата най-дълбоки нагона – либидонозният (ерос) и агресивният (танатос). Резултат от тази непрестанна борба е напрежението, което за да не бъде изпитвано в по-леките си степени като невроза, а в по-тежките като психично разстройство и автоагресия, индивидът насочва навън към околния свят.

– За разлика от него един от най-добрите му ученици Алфред Адлер (1870-1937 г.) поставя друг акцент – върху конфликта на отделната личност с микросредата изразяващ се в демонстрация на различни придобивки – финанси, познанства, власт и др. и стремеж към доминиране над околните. Всичко това е породено от чувство за непълноценност в съответния човек. Колкото то е по-дълбоко, толкова стремежът към подобна демонстрация е по-силен;

– Австрийският зоопсихолог Конрад Лоренц (1903—1989) е известен с хидравличния си модел за агресията която е представена като силна възбуда, натрупана с времето. Според Лоренц механизмите на възникване на агресията при хората са идентични с тези при животните, но за разлика от тях ние сме способни да проявяваме агресия и умишлено. Социалната среда ни учи да я „маскираме“ (потискаме), но все пак има моменти, в които самоконтролът е отслабен. Именно тогава може да се отключи т. нар. „късосъединителна реакция“, когато човек неочаквано за всички избухва емоционално, до степен такава, че може да извърши престъпление, както реалистично се показва във филма от 2007 г. „Той беше спокоен човек“ (He Was A Quiet Man). Агресията съгласно тази теория се отключва при болезненото чувство на фрустрация настъпващо при неочакваната поява на непреодолима преграда към удовлетворяването на дадена потребност или достигането на цел, носеща ни удоволствие. В нередки случаи е възможно да се насочи навътре под формата на автоагресия изразяващо се в по-леките си форми като повишена невротичност и достигаща понякога до суициден опит.

– Немецът Кърт Левин (1890 – 1947 г.) изввестен с теорията си за Полето е считан за един от първите изследователи – психолози, разглеждащи конфликтите. Той обединява вътрешните (интрапсихични) фактори на които акцентира Фройд с външните такива (ситуативните, които бихевиоризмът разглежда). Според Левин конфликтът възниква като следствие от напрежението – резултат от нарушаването на баланса между личността и средата. Теория за полето. Тук акцентът е поставен върху това как отделната личност възприема външната ситуация и нейните фактори;

– Американската психоаналитичка Карен Хорни (1885—1952 г.) приема схващанията на учителя си Фройд, че неврозата възниква като резултат от противоречието на инстинктите на човек и изискванията на обществото към него. Но тя допълва, че за да се стигне до там е необходимо също така това да води до тревожност в личността и защитно поведение. “Конфликтната ситуация възниква от отчаяното и натрапливо желание на човек да бъде първи…“ Конфликтът възниква от противопоставянето на биологичните потребности. Невротикът не просто е изгубил способността да разреши желанията вътре в себе си, но става неспособен да реши вътрешните си проблеми, което според нея е главна причина за конфликта.

– Според англо-американския психолог Уилям Магдугъл (1871—1938) конфликтността в обществото ни е неизбежна. Основните причини за това при хората са страхът и желанието им за самоутвърждаване. Те са дълбоко вкоренени в човешката природа и се предават генетично;

– Канадско–американският психолог Албърт Бандура (1925 -) разглежда като основна причина за конфликтността и агресията социалното заучаване. Именно поради това някои изследователи отхвърлят наказанието като метод за възпитаване при подрастващите.

– Психиатърът Джейкъб Морено (1892—1974) известен с теорията си за социометрията приема, че междуличностните конфликти се дължат се на емоционалните състояния на участниците и доколко те изпитват симпатия или антипатия един към друг. За да се избягват конфликтите и да се хармонизират човешките отношения е достатъчно да се свързват хора според техните емоционални предпочитания.

– Ерик Бърн (1902 – 1970) също дава задълбочена представа върху това защо възникват конфликтите и как да се справяме с тях. Според неговия транзакционен анализ всеки човек ползва набор от поведенчески схеми, свързани с определени състояния на съзнанието (его-състояния). Те основно са три – „родител“ (всичко, което е възприето в детството, областта на нашето „трябва“), „възрастен“ (знания, самостоятелност) и „дете“ (емоции, творчество, любов) и са в активни отношения помежду си. Всеки контакт с другите, по-точно с техните състояния представлява една транзакция, а те от своя страна биват различни видове. Тя е кръстосана и поражда несъответствие (води до конфликт) когато единият участник от определена своя позиция (например „родител“) се обръща към определена позиция на другия („детето“), но той отвръща от друга позиция (например „възрастен“ към „детето“). Имаме компромис когато две разнопосочни позиции се съединяват.

 

 

ВСЕКИ КОНФЛИКТ СЪДЪРЖА:

  • Фактори. Всички съпътстващи фактори имат значение за развитието на конфликтите като оказват влияние върху неговите характеристики (продължителност, интензитет и т.н.). Така те могат да го усилват, потискат или успокояват. Различаваме Обективни Фактори (фактори на средата) – сред тях са наличието или не на истинна информация, принципно ниво на стресова атмосфера, повторяемост, очакваност и др. и Субективни фактори (касаят индивидуалните характеристики на отделните участници)комуникативните умения, вътрешно напрежение (невротизъм), притежаван интелект (по правило хората с по-високо ниво на интелекта преживяват по-остро вътреличностните конфликти), нивото на самооценка (също така реалистична или не), обичайно поведение на страните (предсказуемо, спокойно, социалножелателно, неприемливо, нежелано, необходимо), как то бива възприемано от останалите и мотивацията която стои зад него, наличието или не на характерови акцентуации, умения за емпатия и трезва преценка на случващото се, простителност и др.
  • Елементи на конфликтната ситуация: преки участници (субекти), техните позиции и моментно и дългосрочно поведение, предмет на конфликта, среда в която се развива, повод за възникване, индиректни участници чиято роля е не толкова видима или дори скрита – евентуални поддръжници, подстрекатели, наблюдатели, специалисти и др.

 

 

ЦИКЪЛ И ДИНАМИКА НА КОНФЛИКТА. ЕТАПИ:

Както споменахме малко по-нагоре, имайки предвид непрекъснатата промяна Хераклит е заявил, че не можем да влезем два пъти в една и съща река. Други метафорично се изказват, че не можем дори един път, тъй като когато излизаме тя вече е различна. Човешките отношения не са статични, а променливи във времето така както са и живите същества. Всеки конфликт преминава през различни етапи и основните от тях са:

 

  • Предконфликтна (латентна). Конфликтът още не се е проявил, но все пак предпоставките за това са налице. Сред тях са индивидуалните характеристики на отделните страни – различия в ценностите, вижданията и разбиранията, в опита и/или целите, възможно е обективните ресурси да са ограничени. Борбата за власт е в зародиш, отговорностите са размити или се работи по дублирани задачи, комуникацията е неясна и неопределена. Все пак конфликт може и да не възникне и тази фаза да остане невидима както за страничен наблюдател така и за някоя от страните. Малко по-късно те (едната или всички) страни започват първо подсъзнателно да възприемат взаимоотношенията си като негативни (застрашаващи), появява се недоволство и взаимоотричане. Външните индикатори подсказващи наличието на тази фаза са: отсъствие на пряко, непринудено общуване, вербално и невербално изразяване на несъгласие, негативна нагласа по отношения на другия, демонстриране на подозрителност и недоверчивост, отстъпки предимно от едната страна. Ако тази, първа фаза на зараждащия се конфликт не бъде разрешена например чрез подобряване на комуникацията между групите, то по всяка вероятност той ще продължи развитието си;
  • Ескалация (преминаване на конфликта в открит). Тази фаза започва с появата на някакъв конкретен инцидент (тригер), в който едната страна демонстрира откровено агресивно поведение към другата, целящо да я уязви. Възможно е да се включат и допълнителни участници, да нарастнат точките на раздор. Всички осъзнават, че е налице дълбоко несъгласие по конкретни, съществени въпроси. Взамоотношенията стават взаимоизключващи се (или откровено противостоящи) както се демонстрира от поне едната страна на поведенческо ниво. Сега съществуването на конфликт не само се предполага, а възприема и разпознава по конкретни проявления (думи, жестове, действия). Налице е тревога и видимо напрежение, които се засилват през тази фаза достигайки своя пик;
  • Завършване на конфликта (следконфликтна фаза). Тук са възможни няколко сценария. Ако отношенията категорично са се влошили и са станали непримирими, страните трайно и категорично са се отдалечили една от друга, настъпило е разочарование. Възможно е също така конфликтът да се е трансформирал в друг тип. От друга страна тук, на тази фаза може да изглежда, че е приключил на видимо ниво, но той все още тлее тъй като не е решен на вътреличностно ниво (когнитивно, емоционално и интелектуално). Все още непроявилите се латентни фактори могат да се влошат и да се взривят под формата на още по-сериозен конфликт. Съгласно позитивния сценарий отношенията реално се подобряват, различията са изгладени и страните са достигнали до общ език. Ако той действително бъде напълно решен (и удовлетворява всички участници), то те могат да положат основите на бъдещи по-добре уредени и конструктивни отношения.

 

Конфликтът може да прекъсне на всеки етап от този цикъл, както и да достигне до своя край без да е разрешен напълно. В такъв случай целият цикъл започва отново. Във всеки момент поведението на участниците се определя освен от техните типични индивидуални особености (ценности, когнитивни (познавателни), волеви и емоционални, възможности) също така и от техните ситуативни такива – състояние на нервната система, нивото на преживявано психично напрежение и т.н. Важно е също така и как конкретната ситуация бива възприемана и оценявана – например като силно изразена или не толкова. От друга страна както някои знаят от социалната психология според това дали представеното поведение е наше или на другите в едни и същи ситуации ние му приписваме различни причини (например в случай на неуспех, ние сме склонни да си го обясняваме с външни затруднения докато неуспеха на другите – с възможностите им). Има причини, които затрудняват решаването на конфликта. Сред тях са: повишена емоционалност и липса на контрол върху собственото поведение, ниски комуникативни умения, нежелание да се чуе и разбере другата гледна точка.

 

Очевидно е, че не може да се предскажат реакциите на участниците, но най-често срещаните типове реакции са следните:

  • Избягваща. Участникът не предприема активни действия спрямо ситуацията, а по-скоро се отдръпва както показва и самото наименование
  • Компромисна. Страната предпочита да избегне конфликта чрез отказ от някои свои цели и в същото време приема някои от отсрещните искания
  • Приспособяваща. Наподобява компромисния, но за разлика от него, тук имаме активност в отношенията. Този тип е препоръчителен когато съхраняването на мира е с по-висок приоритет от това да се наложим и постигнем собствените цели
  • Сътрудничество. Тук се поддържат активни взаимоотношения и се търси решение, което да не е за нечия сметка, а да бъдат удовлетворени всички. Тази позиция дава възможност да се уточнят причините за разногласие без да бъдат засегнати интересите на когото и да е
  • Съперничество (конкурентност, конфронтация или противопоставяне). Едната страна се опитва всячески да получи превес над другата, и да преследва целите си с цената на поведение погазващо добрите норми. Този подход довежда до допълнително влошаване на отношенията, а нерядко и със странични, несвързани наблюдатели
  • Отричащ подход. Участниците дори да са ядосани, наранени, разочаровани или обидени предпочитат да потискат реакциите и чувствата си вместо да ги изразят открито. Те не показват, че са засегнати от конфликта, но тези чувства могат да доведат до деструктивно поведение, което от своя страна да даде нова сила на конфликта въпреки, че той първоначално е бил отричан;
  • Разрешаване – подпомагаме страните да стигнат до единно решение, но не им го даваме. Ние, консултантите провеждаме преговори под формата на дискусии и разисквания и по този начин търсим единно решение. Това в известен смисъл наподобява по-горе споменатият тип „сътрудничеството“, но тук наблягаме на концентрираната и още по-активната, водеща към споразумение комуникация. Консултантът прави това с помощта на асертивно поведение (от англ. assert — утвърждавам, отстоявам). Предполага способността на човек да отстоява интересите и да достига целите си, незасягайки интересите на останалите. Насочено е към това да се съхранят собствените интереси и това е условие да бъдат реализирани интересите на взаимодействащите си. Асертивното поведение включва внимателно и отговорно отношение както към себе си, така и към партньора. То е предпоставка за невъзникването на конфликти, а ако все пак има такива то способства за по-лесно намиране на правилния изход. Най-голяма ефективност се достига при взаимодействието на един човек с асертивно поведение с друг такъв.

 

 

ВИДОВЕ КОНФЛИКТИ

Класификациите на видовете конфликти са много и различни според конкретните характеристики, които ще ползваме за типологизирането им. Сред тях са големината, средствата, взаимоотношенията и целите на участниците и други. По-долу посочваме някои примерни определения (някои от тях са припокриващи се).

– Според враждуващите страни: – Вътреличностни (интрапсихични ) – морални. Известни са шест вида от тях: мотивационен (Искам – искам), нравствен (искам и трябва), ролеви – сблъсък между възможностите и желанията на един човек и очакванията към него, адаптационен (трябва и мога), конфликт на нереалистичното желание (искам и мога) и нереалистична самооценка (мога и мога).

– Междуличностни (в частност семейни, колегиални и др.). Дължат се на индивидуални различия – житейски опит, възпитание, различни ценности, борба за по-висок статус) и т.н.

– Според йерархията на участниците: – хоризонтални (между равнопоставени участници), вертикални и диагонални, хомогенни и хетерогенни

– Според вида на страните и мащаба на конфликта: – организационни (регулират се от държава,институции,закони, работодатели с определяне на вътрешни правила за труд и др.), международни (нормите на международното право), световни, малки, средни, големи и др.;

– Личност – група (когато ценностите и политиките на групата не съвпадат с тези на присъединилата се личност), междугрупови (най-честа причина е борбата за недостатъчни ресурси – физиологични, финансови, емоционални, властови)

– Според използваните средства: мирни, военни, политически

– В зависимост на каква основа са – от материално естество (с имуществен характер); от психологично (поради различия в ценностната система) и други;

– Според причината за съществуването им: – социални, религиозни, политически, културни, етнически.

 

 

Специалистите ползват разнообразие от психодиагностични методи за изследване на конфликтите. Сред тях са наблюдението, анкетата, ролевата игра, лабораторния експеримент, ретроспективния анализ, психологичните тестове и хипнодиагностиката, която ползвам понякога в работата си.

 

НЯКОИ ПРЕПОРЪКИ ПРИ РАБОТА С КОНФЛИКТИ

Лютенс – 1. Направете разграничение между участниците и предмета на дискусията (преговорите); 2. Интереси – съсредоточете се върху интересите, които имат страните, а не върху позициите им; 3. Преди страните да заемат позиция и да вземат решение нека очертаят кръг от възможности; 4. Насочвайте страните да ползват обективни критерии; 5. При съвместните срещи, провеждайте открита и уважаваща всички участващи дискусия; 6. Важно е да осъзнаваме какво чувстваме и да контролираме моделите на собствена реакция. 7. Да сме с отворено съзнание да изслушаме и да вникнем в другите гледните точки. 8. Да прояваваме уважение. 9. Ползване на допълнителни фактори. Сред тях е хуморът, който някои използват в отношенията си и по този начин успяват да ги подобрят, но тук следва да се подхожда много внимателно за да не се възприеме като насмешка или неаргументирана подигравка. 10. Включването на допълнителни участници трябва да става много внимателно тъй като това рязко променя динамиката на развитие. В някои случаи те могат да доведат до разрешаване на конфликта, но в други – до рязка ескалация.

 

ОТ ПРАКТИКАТА НА КОНСУЛТАНТА:

Вероятността за достигане на балансирани отношения зависи от много фактори, сред които, умението ни точно и своевременно да преценяваме ситуациите, фазата, на която се намират взаимоотношения ни (най-висока е вероятността за разрешаване на конфликти в началните фази, а най-ниска в кулминационната). От голямо значение е човек да бъде неконфликтен и да не носи със себе си разрушителни последици и ако не може да подобри едни отношения ситуацията, то поне да спомогне за това негативните резултати и компромисите да бъдат сведени до минимум. Нежеланото психологично явление „пренос“ е сред най-честите причини консултантът да среща затруднения в работата си, тъй като то води до нарушаване на принципа за безпристрастност и неутралност. Именно поради това е важно да се обърне внимание и на определени техники за самоконтрол и преодоляване на професионалния бърнаут. Ние хората сме устроени, така че започвайки да говорим на „ различни езици“ приемаме другия като враг. Различният език е признак, че между нас няма нещо, което да е общо. Т.е. ние ставаме коренно различни от човека срещу нас и той ни е неразбираем. Тези разлики се оказват понякога непреодолими и нанасят не само болка, но водят винаги до конфликти. За щастие понякога са преодолими.

 

ВЪЗМОЖНИ ПОДХОДИ ПРИ НАЛИЧИЕ НА КОНФЛИКТ

1. Избягващ подход – да виждаме, че има конфликт, но да не говорим за него открито. Избягваме другият човек, който виждаме, че причинява конфликта- това е отрицателен подход; 2. Отричащ подход – човек да повярва, че няма конфликт. При хора, които вярват, че не бива да чувстват негативни чувства; 3.Приспособяващ подход – действия с които си позволяваме да се приспособим към конфликта. Всъщност това може да помогне за разрешаване на конфликта; 4. Подход на противопоставяне – хора, които искат да покажат, че винаги са прави – отрицателен подход. При най-малкия повод избухва конфликт; 5. Използване на власт – властимащият използва властта си, за да въздейства на другия; 6. Разрешаване на спора – ние подпомагаме страните да стигнат до решение, но не и ние да им го даваме; 6. Компромис – всяка страна да даде нещо от себе си с взаимни отстъпки. Компромисът може да е по наш избор и такъв, с който никой не може да направи компромис. Приема се, че има между пет и десет компромиса всеки индивид, с които не може да направи компромис или ако направи това е „бомба със закъснител“. За това е важно да сме наясно кои са тези компромиси, с които сме безкомпромисни; 7. Подход на сътрудничество – положение, при което никоя страна не търпи загуба. Трябва да се намерят причините за конфликт, по които страните не са склонни да направят компромис. Използват се знанията и уменията на страните за работа в екип при разрешаването на конфликта. Ние трябва да успеем да направляваме страните, за да постигнат те сами съгласие по проблема. Едната страна може да въвлече другата в процедурата по изясняване на спора. Компромисът е задължителен при конфликта. В случай, че страните са „леко емоционални” консултантът може да позволи лека ескалация на конфликта или както е прието да се казва „да се изпусне парата“ за достигане на емоционален спад. Този подход е добре да се прилата най-вече от опитни консултанти.

Please follow and like us:

Без болка с хипноза? Защо не?- сп. “Девет месеца”, автор Георги Димитров, психолог

Раждането е единственият начин за започване на живота. Покрай него ни залива бурен океан от емоции и чувства. Те са пъстри индивдуални и най-разнообразни; варират от най-чисто умиление до вълнение и неконтролируемо щастие. Понякога бременността е нежелана, друг път е естественото развитие на прекрасни взаимоотношения между двама души. Мисълта за него много често е свързана с представата за болка и сериозна опасност за живота на бебето и майката. При много жени доверието в собственото тяло търпи сериозни трусове по време на раждане. Те не са уверени, че то ще се справи с това изпитание, че всичко ще протече гладко и безпроблемно. Ако раждането е първо, формираната представа е почти изцяло повлияна от предварителните многобройни разговори с познати и близки. Ако е следващо, към тях се добавя и миналия опит на жената, който може да бъде позитивен, но по-често е съпътстван със силно изразено безпокойство. Ембрионални монитори, форцепс, силиконови чашки за вакуумна екстракция, цезарови сечения и епидурална анестезия – само част от нещата, усилващи неимоверните страх и усещане за загуба на контрол. Всички те затвърждават убеждението, че раждането трябва да е “медицинско” на всяка цена. Много бременни жени влизат в стаята за раждане в състояние на дистрес, което засилва техния физически дискомфорт. По този начин, напъните трябва да преодоляват силата на собствените мускули, действащи в обратна посока под влияне на емоционалната напрегнатост. И докато това се случва, силен поток от хормона кортизол потича през пъпната връв към малкото телце. За малкия човек това е силна емоционална и физиологична травма, предизвикана от един иначе естествен процес. Наистина, в миналото майките, третирани с анестезия са били заклеймявани като еретички. През 1591 г. в Единбург жена е била изгорена на клада, понеже настоявала да използва упойка при раждането на близнаците си. Тя била обявена за пристъпила божествените закони и презряна от Короната. За щастие, времената се променят и силното страдание съвсем не е нужно да присъства при модерното раждане. Съвременната медицина предлага редица медикаменти за контролиране болката при раждане и всеки от тях съдържа в себе си потенциална опасност върху организма на майката и бебето. От изключителна помощ в тук е хипнотичната техника и през трите фази на раждането и след това. Тя се прилага известно време преди термина, регулярно и внимателно, така че тялото на бъдещата майка постепенно да свикне да се отпуска. По този начин обичайните средства се увеличават с още едно допълнително, тъй като е много съществено майката да бъде максимално релаксирана, в съзнание  и добра кондиция.

 

За хипнозата е писано и говорено много. Тя е естествено, натурално състояние при живите същества и външно наподобява съня. От там произлиза и името й – от гр. hypnos – сън. През вековете, пътят на опознаването й е криволичел, често се е срещала с възхищението и скептицизма на обществата. Не са редки случаите, когато хората са разбирали, че тя съществува едва когато я видят с очите си или сами я усетят. В крайна сметка се очертават две основни направления – сценична хипноза (при някои страни е забранена със закон) и клинична. При първата се използва демонстрационния ефект, внушаван от хипнотизатора с цел – шоу. Обикновеният зрител може да види впечатляващи неща – възрастни хора се държат като деца, някои не могат да си спомнят как се казват, други застиват в “каталептичен мост”, издържайки тежестта на 3-ма седнали върху тях души без да се огънат и др. Тъй като този вид хипноза е видимо по-необичаен, той допринася силно за масовото мнение, че хипнозата служи за особен вид забавление. По-различни са нещата при медицинската (клинична) хипноза, при която следва да отчетем че подобни “странности” съвсем не са необходими. Изпитваното състояние е релаксиращо и отпускащо, човек се чувства отпочинал и в добро настроение след края на сеанса. Изследванията показват, че организмът повишава дейността на имунната си система именно в такова състояние – на почивка и сънуване. Мозъкът сменя честотата на която обичайно, в ежедневието функционира. От бета вълните (между 14 и 30 херца), той преминава в алфа (между 8 и 13 херца, както е при мечтаенето, сънуването и фантазирането) и евентуално делта (4 – 7 херца, тук е дълбокия сън и медитативните състояния). Именно тук са възможни феномените като обезболяване, възрастова регресия и прогресия, детайлното спомняне на нещо забравено и др. През 19 в. в Индия, британският хирург Джеймс Есдейл (1808 – 1859) извършва над 1000 тежки операции, използвайки хипнозата като единствено средство за анестезия. Обезболяващото приложение се развива особено през Втората световна война. Там тя е заместител на обичайно липсващата медицинската упойка, а и много от войниците имат алергии. Няколко години по-късно официално навлиза в медицината – обезболяваща техника в стоматологията, рехабилитацията, психотерапията и хирургията. Начините за предаване на информация към друг човек са основно два – обяснение и внушение. При обяснението чрез изтъкване на логически аргументи взаимодействаме с разума. При внушението обаче информацията достига директно до емоциoналната сфера или подсъзнанието на човека. Тъй като то е безкритично, то е особено уязвимо (съответно цялата личност) при този процес. Тук се намират много методи за под-прагово (невидимо) въздействие в реклмата. Тъй като още емблематичният американски психотерапевт Милтън Ериксон (1901 – 1980) е открил, че подсъзнанието е способно на безгранични, неописуеми феномени – да ни разболее или обратно – да ни излекува от тежка болест. Именно то е активното по време на медицинските операции. И противно на масовите схващания, само в редки случаи състоянието на хипноза е безпаметно и човек не се контролира. Напротив – в никакъв случай не може да направи нещо, което не му е свойствено в ежедневието. Ако му бъде “наредено”, то най-често се събужда.

 

За да бъде една медицинска хипноза успешна са необходими няколко фактора. Един от тях е сигурното усещане на жената, че терапевтът е достатъчно опитен и обучен и всичко върви по правилата. За целта тя може да поиска на всеки етап да й бъде разяснено какво се случва и по този начин да е спокойна. Работата на хипнотерапевта започва след 6 месец и са необходими няколко сесии в продължение на около два месец, непосредствено преди термина. Разбира се, никога не е достатъчно късно или достатъчно рано за тях. Първата среща обикновено има опознавателен характер. Важно е за родилката да прецени дали това е човека, с който иска да работи. Ако има и най-малкото съмнение за това, трябва да го смени. Терапевтът си най-често си служи с думи. Това е друга особеност на хипнозата в клинични условия. Хипнозата тук е съдействие, а не натиск или доминантност. Медицинският персонал, по време на самото раждане е от помощ на хипнотичния процес. Тъй през това време хипнотизираното лице чува най-вече (понякога и само) гласа на терапевта, останалите шумове в залата принципно не пречат. Важно е все пак да се поговори предварително и да се уточнят процесите по време на раждането в детайли, доколкото могат да се набележат предварително. За да си взаимодействат всички участници по търпелив и внимателен начин. При необходимост, терапевтът може да „прехвърли“ рапортът (връзката по време на сесията) към лекаря, водещ раждането. По този начин родилката чува и неговия глас, който може да дава допълнително наставления. Жената през цялото време има контрол върху тялото си. С тази разлика, че болката е трансформирана в друго усещане или преобразувана по друг, не толкова болезнен и обезпокоителен начин. Излизането от хипноза е плавно, то продължава най-често няколко минути.

 

Според съвременната литература, един от първите лекари изполвали хипнозната анестезия (1930 г.) е доктор Джоузеф Дели (1869-1942) в САЩ. При многото успешни акушерски манипулации, той твърдял, че “Единствената анестезия без никаква опасност при раждане е хипнозата”. Съответно, през 1958 г. Американската медицинска асоциация през  заключава, че: “Употребата на хипнозата има запазено място в медицинския арсенал и е полезна техника за лечението на определени заболявания, когато се прилага от квалифициран медицински персонал.” Няколко години преди това – през 1955 г. Британската медицинска асоциация приема хипнотерапията като официален медицински метод за ефективно справяне с болката при раждане. Становището на Асоциацията е: “При подходящи субекти, тя (хипнозата) е ефективен метод за освобождаване от болката без промяна на нормалния курс на раждането”. В днешно време е залегнала в учебните планове на редица престижни медицински университети по света.

 

Георги Димитров е психолог – хипнотерапевт; член е на Британското дружество на психолозите; на Американската психологична асоциация (член на редакционния комитет); на Британската хипнотерапевтична асоциация, на Българската асоциация по хипноза и на Британската асоциация по когнитивно-поведенчески психотерапии (член на Комисията по жалбите).

За контакт: Skype: Georged75, www.healthspirit.co

Брой 6/2009 – “Без болка с хипноза? Защо не?!”

Списание “9 месеца”

 

Please follow and like us: